Людмила, която пребори рака на гърдата и сбъдна мечтата си да стане майка

Историята на Людмила е дълга, наситена с хиляди емоции, мисли, страхове, плашещи усещания, но и надежда, сила и осъзнаване, че изправяйки се пред една тежка битка, човек трябва да не спира да търси щастието, да вярва в него и да бъде последователен в пътя към целите и мечтите си. Тя е преминала през най-тежката диагноза и сбъднала най-голямата си мечта. Разказваме Ви нейната история, която е част от кампанията„Не просто статистика, а история за силата на жената и пътя до победата.“.

Всичко започва преди 13 години, когато Людмила напипва бучка в гърдата си. Веднага посещава мамолог, който извършва ехография и споделя, че е почти сигурен, че образуванието е доброкачествено (киста) и няма нужда от притеснение.

„Въпреки това реших, че е по-добре кистата да се премахне за всеки случай, за да мога да бъда спокойна. Хистологичното изследване показа, че лекарят е бил прав и наистина се касае за доброкачествено образувание. Все пак аз взех решение, че трябва да започна да се проследявам на всеки 6 месеца, защото така щях да се чувствам спокойна и сигурна, че наистина всичко е наред.“, споделя Людмила.

Тя мечтае да има дете и решава, че преди да пристъпи към тази важна крачка е добре да провери и състоянието на щитовидната си жлеза. Оказва се, че има хашимото, както и големи възли, за които в последствие разбира, че са въз основа на папиларен карцином на щитовидната жлеза. След отстраняване на възлите, Людмила е подложена на терапия, която нормализира състоянието ѝ.

„Захласната в работата си, пропуснах редовния си профилактичен преглед при мамолог, забавих се с около три месеца. Наложи се да отида, тъй като отново напипах образувание в гърдата си. Провеждайки образното изследване, лекарят ми съобщи лошата новина – съмненията му, че този път се касае за злокачествено образувание. Направихме биопсия и трябваше да изчакаме резултата.“, казва Людмила.

Тя събира всички свои близки хора и им споделя какво се случва, още преди да е сигурна в своята диагноза.

„В такъв момент започваш да мислиш за себе си и някак си знаеш, че ще е най-лесно да им кажеш веднага. В най-добрия случай ще се окаже, че не е така, а в най-лошия ще си ги подготвил за това което се случва и ще имаш времето да намериш най-правилните хора, с които да извървиш този път. Много исках да предпазя родителите си от тази новина. Понякога близките са по-драматични и това е трудно. Казах на колеги, на семейството си и на най-добрите си приятели. В моя случай предположението на лекаря се оказа правилно и така се изправих пред диагнозата - бързоинвазивен рак на гърдата.“, допълва Людмила.

Споделя, че минава през различни фази. Тя никога не си задава въпроса „защо на мен?“, тъй като смята, че енергията и силите ѝ трябва да са насочени към рационалното и онова, на което може да открие отговор.

„В такива моменти включително хората около теб не реагират адекватно, но ти трябва да опиташ да влагаш усилия и мисли само в смислените неща, тези въпроси не са част от тях, със сигурност не и в този момент. Не обичам клишета като – „ама защо“, „то е трябвало да се случи“, „може би е някакъв урок“. Именно това ме накара да не споделям с много хора извън близкия си кръг. В такива моменти много рядко, дори и близки хора, ти дават полезна и смислена информация, защото са много притеснени. А някои пък спират да ти се обаждат, защото явно смятат, че ще ги натовариш. В България има някаква стигма, че болният човек е заразен. А истината е, че болният човек има нужда да бъде заобиколен от здрави хора, които да му дават енергия, да го връщат в реалността и да му „сверяват часовника“.

Людмила споделя, че когато човек е шокиран и ужасно изплашен, той е склонен да чете много различна информация и често тя е неточна. Според нея у нас твърде много се набляга на информация от „една приятелка ми каза“ и „еди кой си се е излекувал с тази билка“.

„Тук като че ли не сме научени да гледаме финала. Да, минаваш през нещо наистина страшно, но след него има живот и той е възможен. Хората, които минаваме през това виждаме живота от двете страни – виждаш живота в края, започваш да си правиш равносметки. Една позната имаше сериозни здравословни проблеми и ми каза „ако нямах деца не знам как щях да оздравея“. Не съм съгласна, аз нямах деца и истински вярвам, че мотивацията ти е да живееш, не заради някого, а заради самия себе си. Бидейки жив и здрав – това е щастие и радост за всичките ти близки хора, но битката е заради самия теб.“

Людмила е категорична, че със сигурност е по-добре да имаш повече хора около себе си. Такива, които да ти се обаждат, да те питат как си, да измислят хубави неща за теб. Но най-важно е да си концентриран в лечението си, във всяка следваща стъпка, в пътя, който трябва да извървиш.

„Трябва да изолираш всички тези фактори, които те водят към негативни мисли. Нужно е просто да се концентрираш в това, което искаш да постигнеш и да знаеш с кои специалисти ще го постигнеш. Много е важно да имаш доверие на лекарите, които те лекуват, ужасно важно е. Всичко трябва да е едно по едно, стъпка по стъпка. Много е важно да не се изгубиш. Хората хабят енергия да четат, да слушат, да потъват в негатива, а нямаме това време – трябва да се действа. Дори родителите ми задаваха въпроси защо така се е случило. Ами, случило се е, сблъсъкът с тази диагноза се случва на различни хора и в различни възрасти и няма ясен отговор защо, има отговор какво трябва да се направи.“

Веднага след като диагнозата на Людмила е ясна, тя се подлага на операция. За нейно щастие се оказва, че няма разсейки по лимфните възли. Въпреки че е диагностициран в ранен стадий, ракът ѝ е хормоно-активен и агресивен, така че лечението трябва да продължи възможно най-бързо. Людмила се доверява на доц. Желязко Арабаджиев, началник на Клиника по медицинска онкология в Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда, за основната част от терапията. Тя преминава през хирургична интервенция, лъчелечение и през хормонотерапия.

„Майка ми и баща ми искаха да търся лечение в Германия, защото там била най-добрата медицина. Аз знаех, че това само ще ме забави с всички процедури, през които щеше да се наложи да премина. Хората масово не разбират, че световните протоколи за лечение на рак на гърдата са едни и същи, лекарствата – също. У нас вече са достъпни всички възможни терапии. Говоря перфектен английски, но е съвсем различно да си тук, вкъщи, да си в своята нормалност, имаш нужда от това в този момент. Аз имах късмет – намерих своя лекар, усетих го, доверих му се и това ми даде поне малко спокойствие по пътя.“

След лъчетерапията, Людмила продължава с хормонотерапия в рамките на няколко години.

 „Аз винаги съм искала дете. Искайки всичко да е наред и да съм сигурна, че няма да има проблеми, ми откриха заболяването на щитовидната жлеза. После, когато се сблъсках с рака на гърдата, си казах, че трябва да бъда жива и здрава, а чак след това да проверя какви са възможностите и вариантите за сбъдване на моята мечта. Бях замразила яйцеклетки веднага когато ме диагностицираха. Но знаех, че всичко трябва да е едно по едно. За твоите планове и за това какво искаш да ти се случи - да имаш някаква светлина в тунела, да се стараеш да не спираш. Има странни моменти, има едно чудене дали това е краят на живота ти, дали не трябва да си кажеш довиждане с всички.. и в същото време чуваш „не, ти си излекуван, продължаваш“. И по този начин си един голям победител и си супер доволен от това, което си. Така около две години след края на лечението си, след усилията на много хора, но и предимно моите, аз имам своята сбъдната мечта в очите на моя 7-месечен син Константин.“

Преди да се сблъска с диагнозата рак на гърдата Людмила определя себе си като много емоционална жена, която често е приемала навътре мнението на околните и е страдала.

„Едно момиче ми каза, че се обиждам, защото приемам някои неща по конкретен начин, а не защото човекът е искал да ме обиди. Научих се, че когато опитваш да видиш хубавото в хората, някак си им го предаваш и те се държат по-добре с теб. Иска ми се просто хората да започнат да гледат по-щастливо, с надежда и вяра, да знаят, че такава има. Не трябва да ставаме трагични. Животът продължава. Животът иска от нас да бъдем гъвкави и това също е вид гъвкавост, научаваш се да преминеш тези стъпки, преминаваш през метаморфоза, но оставаш себе си. Всички живеем с идеалистични представи и ни се иска всичко да е идеално, само че животът ни изправя пред различни изпитания. Всяко задълбаване в проблемите, не носи нищо за теб, това е истината.“