Проф. Богданова за важността на ранната бебешка социализация

Проф. Богданова, какво вдъхнови инициативата „Бебешка социализация“?

Това е идея, която развивам в България от 2010 г. в различни форми – моделът на Франсоаз Долто „Зелена къща“ – първата се създава през 1979 г. в Париж, а днес са открити в много градове на Франция, Швейцария, Белгия, Канада, Виетнам, Русия и др.

„Зелената къща“ е междинно звено между семейното огнище и социума, което посреща малкото дете, придружено от възрастен, за да се разшири майчинството и бащинството отвъд изолирането и рутината на грижата, посрещайки семействата в сърдечно място, където детето може да изживее първите социални срещи. Това би позволило то да стане автономно в сигурността от присъствието на възрастен, като се инсталират забраните, необходими за да се живее в обществото. Там бебето, малкото дете има възможност „да попита“, да бъде чуто. В това пространство, родителите също могат да поставят въпроси от всекидневния си живот – отбиване, сън, научаване на чистота, хранене, раздяла или прояви на т.нар. ''трудно дете'' (ревниво, агресивно, хапещо), които да бъдат посрещнати с уважение и разбиране. За да може детето да успее да се отдели от майката, да стане способно да съществува без нея, а майката да успее да го роди отново за Света.

Тънкостите на приема осигуряват истинска ранна социализация – акт, позволяващ на малкия човек да заеме мястото си в групата, на която принадлежи като субект, т.е. да бъде включен в езика и родовата приемственост, в предаването на символичното наследство. Именно поради спецификата на посрещането, което не е консултиране, съветване или игра с детето, единствено психоаналитик би могъл да съпровожда, чувайки, тези въпроси.

Тази година в Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда ще продължим развитието на връзката между психоанализа и медицина, което е още по-значимо предвид възможността да се реализира превенция на т.нар. нарушения в ранна детска възраст. Защото е ясно, че именно добрата връзка с бебето, с малкото дете е гарант за неговото добро психосоциално развитие. Освен това, като психоаналитик, който приема бебетата (и преждевременно родените) и техните майки веднага след раждането, идеята е естествено продължение на тази среща, когато е отворено пространство за думите, усещанията, преживяванията. Психоаналитиците в родилно, неонатологично, педиатрично отделение не се срещат често и в световен мащаб, но съм благодарна на д-р Мириам Сежер, психоаналитик, ученичка на Ф. Долто, благодарение на която психоанализата с бебета и малки деца в България вече има история.

Мъничета на каква възраст могат да участват в нея?

От раждането до 3 г., заедно със своите родители.

Как протичат срещите Ви с дребосъците и техните родители?

Децата идват придружени от близък (майка, баща, баба, дядо или др.), за да прекарат толкова време, колкото искат – без предписания или диагнози. Не се дават „рецепти за ...“ – семействата идват за разговор, за да общуват, в присъствието на детето, което живее своя живот, откривайки социалните отношения и взаимодействайки с други.

Основната идея е да се създаде място на думите, където детето, „малкото“ човешко същество, е прието в първо лице. След приемането и назоваването, новодошлото дете и майка му се представят на останалите деца и родители – това изглежда лесно, но често родителите говорят за детето, а не на детето. Тогава, обръщайки се към него, аналитикът казва: „Нали чу какво разказва майка ти, изглежда тези дни са били трудни за нея“.

Детето се интересува от това, което му се разказва, то слуша и гледа – много често за изненада на майката. Фактът, че му се говори пред нея, означава, че му се приписва идентичност, която го свързва, но без да го слива с нея.

Идвайки, много често, родителите смятат, че трябва да научат детето да ... (лази, гука, тренира фина моторика и т.н.), или да разяснят някой „проблем“ (симптом): „То не спи...“, „То не яде...“. Или пък са уморени – тогава могат да се отпуснат, докато детето преоткрива общуването. Разбира се, очакването на отговор по отношение на развитието на детето се пренасочва фино и към него – то е включено в тревогите на родителите, без да бъде техен аналитик.

Ако наблюдавате отстрани какво се случва в подобно пространство за бебешка социализация, може да си кажете: „Нищо особено, едни деца си играят, бебета проплакват, родители се суетят... “. Но всъщност се случват множество процеси, които са в полезрението на психоаналитика.

По какъв начин общува бебето?

В продължение на векове възрастните не се придавали никакво човешко чувство на кърмачетата – единствено някаква твърде стереотипирана възможност за изразяване на елементарни нужди (плач за глад и усмивка за ситост). Психоаналитиците откриват Бебето като Субект в общуването, разбирането на неговия език, въпреки че не е реч, те първи заявяват, че човешкото същество, още от раждането си, влага смисъл в човешкия език.

Родителите говорят на бебетата, на децата си по специфичен начин – с телата си, с неизказаното, с разбирането си за света и хората, през разбиранията си за възпитание и отношения. Те не ги вписват в случващото се само чрез речта, а и през себе си, своята история и опит, чрез неразбирането за случващото се и преживяваното.

Майката се идентифицра с бебето и разбира това, което то ѝ „казва“ – важни са интонацията и емоцията, които правят връзка между бебето и този, който му говори с една специфична прозодия. Тя предполага отговор от бебето, не очаква да го чуе и има сензитивността да изчака едно „второ време“, преди да продължи. Така, през паузите и думите, бебето споделя своите преживявания.

Преведох термина на български като мамешки език (motherese – англ., фр. ез. – mamanais) – език, който е звуковата и психична връзка между майката и бебето, вписващ го в Света. Характеризира се с опростена граматика, акцентиране върху мелодията на речта, умалителни форми на речта, повторяемост. Друга особеност е доразвиване или коментиране на „казаното“ от детето, изчаквайки.

Мамешкият и татешкият имат за цел да доведат детето до майчинския и бащин език – на обществото и на рода. Мамешки е специален език, а майчинският е общоприетият – на всички. Татешкият е специален език, а бащинският е на дедите. На бебето му е нужен този преход за подготовка, онова време, за да успее да се впише в Закона. Мамешкият и татешкият изискват специфична, вътрешна нагласа, лична, а майчинският и бащиният са предадени през поколенията и се продължават през рода.

Съществува и един друг език на бебето, детето – болестта, чрез която то „говори“. Тогава речта му ни въвежда в о(бо)собена връзка с майката, с бащата, за която несъзнаваното има своята история. Става ясно, че отвъд естественият си стремеж да е във връзка, Бебето започва да общува като, или въпреки, своите родители.

Как да поставим солидни основи на пълноценната му комуникация и занапред?

Като съпроводим майката още от бременността не като болна жена, която има диагноза „бременност“, а като жена, която притежава природна сила и естествено знание. Като връзката с бебето, каквото и да се случва, е основана на взаимност и трепетно очакване, обговорена е. Като бебето е вписано в случващото се, в семейния ритъм, в Желанието на родителите, без да му се дава трон и усещане за безпрецедентна уникалност.

Комуникацията трябва да стане общуване, връзка, привързаност, въпреки всички предизвикателства на началото. Достатъчно добрата майка (защото перфектната е фикция) е сензитивна към нуждите на бебето, дава му време, може да понесе плача-реч, защото тя го познава и знае какво ѝ казва.

Доколко това е така днес? Срещам все повече неуверени родители, които търсят рецепти и четат в интернет за всичко. Информацията не е знание и особено когато е събирана с напрежение, анулира сензитивността, връзката и в крайна сметка – общуването.