Говорят ли мъжете открито за своето физическо и емоционално здраве? 

Мъжете, особено по-възрастните, обикновено споделят по-трудно от жените. Поради наложените представи за мъжественост, те се въздържат да коментират неща, които могат да бъдат сметнати за проява на слабост и уязвимост. Това оказва сериозно влияние върху начина, по който мъжете се отнасят към чувствата и преживяванията си и върху начина, по който ги комуникират с другите. В трудни моменти те са по-склонни да се затварят в себе си, да отричат болезнените чувства (дори пред самите себе си) и да избягват провокиращи разговори, които могат да отключат по-силни емоции. Често когато се случа така, че все пак изразят болката си, те сякаш се чувстват загубили нужния контрол над себе си, изобличени, изложени на показ. Това се усеща особено силно при по-възрастните мъже.

Мислите ли, че темата за здравето, за споделянето, е тема табу, наложена през годините?

Мисля, че едва напоследък в нашата култура започва да се отваря пространство за споделяне и обсъждане на чувствата извън най-близкия кръг. Това се случва с навлизането на психологичната помощ във все повече институции, включително в болниците и разширяването на психологичната култура в обществото. По-младите хора са по-възприемчиви и склонни да говорят за преживяванията си, и да ги осмислят. При по-възрастните, обаче, въпросите около чувствата и тяхното споделяне (особено с непознати хора, т.е. професионалисти) и особено търсенето на професионална помощ е ненужно, неприемливо и дори срамно. За съжаление, същото се отнася и за медицинските прегледи, особено за тези за рака на простата, което става причина за закъснения в диагностицирането и лоши последици, които при друг тип здравна култура, биха могли да бъдат избегнати.

Доколко начинът ни на живот влияе на онкологичните заболявания и в частност на рака на простатата? 

Начинът на живот влияние върху здравето и психичното състояние на всеки човек, но при хората със заболявания може да се каже, че той има още по-голямо значение, основно поради намалената устойчивост на човека от физическата и емоционалната тежест на самата болест. В периода на боледуване, човекът е по-крехък и няма същите годности да посреща и издържа негативните ефекти от неподходящия начин на живот, както и да компенсира влиянието им. По време на лечението, болният човек има нужда от максимално добра обкръжаваща среда, в която да има възможност да пести и мобилизира всичките си психични и физически ресурси в процеса на оздравяване.

Какво можем да кажем за рака на простатата в психичен план? 

Много ключово при това заболяване е усещането за разклащане и дори загуба на символичната мъжка роля - поради лечението и ефектите от него. Подобно на случващото се при жените с рак на гърдата. Тези заболявания драстично засягат усещането за женственост и мъжественост, и за хората е изключително трудно да успеят да съхранят и възстановят представата за себе си и своята мъжка (съответно женска) позиция.

Длъжници ли сме като общество на хората, които се сблъскват с тази болест – можем ли да направим нещо, за да се чувстват по-добре?

Обществото дължи на всеки малко повече толерантност към страданието. То ни притиска да бъдем здрави, усмихнати, във форма, справящи се, бързи, ефективни, неизчерпаеми.

И по този начин не позволява на страдащия човек да премине през нормалния, необходим процес на възстановяване с неговото темпо и по неговия начин. Но обществото е широко понятие. В него личното неминуемо се изгубва. Затова нека започнем с нашия дълг като близки и като грижещи се професионалисти. Трябва да можем да осигурим на болните хора повече комфорт да говорят за това, което наистина преживяват – за своите трудности, опасения и по-дълбоки страхове; за истинските им потребности. Да премахваме бариерите пред това. Така наречената „сила“ на човека по време на боледуване не изглежда по начина, по който изглежда при здравия човек. Но това не означава, че отсъства. И ние трябва да можем да съдействаме на тази сила. За да може болестта на тялото да не се превръща в болест на личността.